Предсмъртното писмо на гениалния балетист Рудолф Нуреев - обяснение в любов към танца

"Влиянието на танца в живота ми... Промяната на миризмата на кожата ми. Подготовката преди часовете. Радостта и очакването. Бягството от училище или след работа на полето с баща ми и братята ми. С удоволствие извървявах тези два километра до школата по танци. Предвид обстоятелствата не се очакваше да стана танцьор. Не можех да си позволя тази мечта. Но въпреки всичко бях там, с износените си обувки и тяло, което се окриляваше от музиката. Имах чувството, че летя над облаците. Това беше смисълът, който танцът даде на моето същество. Да бъда там, мускулите ми да се преобразяват в думи и поезия. Той беше вятърът в ръцете ми. Да споделям момента с други момчета като мен, които бяха там и може би никога нямаше да станат танцьори. Споделяхме усилието и потта.

Тринадесет години учех и работех. Не можех да се явявам на прослушвания, защото трябваше да работя на полето. Но продължавах да танцувам. Учех се да танцувам, беше невъзможно да не го правя. Беше немислимо да си се представя другаде, да не усещам как земята се преобразява под краката ми. Не можех да си представя да спра да се изгубвам в музиката и да не опитвам непрекъснато нови стъпки. Всеки ден се събуждах и всичко, за което можех да мисля, беше моментът, в който отново ще обуя обувките за танци. Моментът, в който ще се наслаждавам на цялото си тяло в пламъци.

Когато бях в залата, с мирис на камфор и дърво, по трико, се чувствах като орел на покрива на света. Бях поет сред поетите. В тези моменти, застинали в танц, бях навсякъде и бях всичко. Спомням си една балерина, Елена Вадислова, от богато семейство. Много обгрижвана, красива. Тя искаше да танцува толкова силно, колкото и аз. Но по-късно разбрах, че мотивацията ни в крайна сметка не е една и съща. Елена танцуваше заради прослушванията, за годишните концерти, за учителите, които я гледат и отдават почит на красотата ѝ. В продължение на две години тя се подготвяше за конкурса „Djenko“. Всички очакваха да спечели. Пожертва две години от живота си в подготовка, но не спечели. След това спря да танцува. Не можа да издържи. Това беше разликата между мен и нея. Аз танцувах, защото танцът беше моето верую, моята потребност, моите думи, които не изрекох, моята борба, моята бедност, моите сълзи. Танцувах, защото само така можех да преодолея границите на социалния си статус, на срамежливостта си, на срама си. Докато танцувах, държах вселената в ръцете си. И когато бях на училище, докато учех или работех на полето в 6 ч. сутринта, умът ми можеше да издържи, защото беше опиянен от усещането как тялото ми улавя въздуха.

Бях беден, така че от възможностите се възползваха онези, които имаха нови дрехи и средства за пътувания. Но не страдах поради пропуснатите шансове. Танцувах, заобиколен от онази поезия, която само сублимацията на изкуството може да даде. Случи се така, че се контузи солистът за концерта в края на годината. Аз бях единственият, който знаеше всяко движение от хореографията, защото бях репетирал тихо всяка стъпка. Дадоха ми неговите нови, лъскави дрехи и след тринадесет години най-накрая ми възложиха отговорността да покажа уменията си на сцената. Не почувствах нищо различно в този момент. Докато бях на сцената, имах чувството, че танцувам в студиото без танцов костюм. Изпълнявах роля, но за мен единствено важен беше танцът. Аплодисментите достигаха до мен като ехо. Зад кулисите, след представлението всичко, което исках, беше да сваля неудобното трико. Но всички ме засипваха с комплименти и трябваше да почакам. Не спах по-различно от другите нощи. Бях танцувал и всеки, който ме беше гледал, за мен беше просто далечен облак на хоризонта.

От този момент животът ми се промени. Изведнъж името ми се споменаваше от всеки. Страстта и нуждата ми да танцувам обаче не се промениха. Освен това продължих да помагам на баща си в работата на полето, въпреки че оттогава кариерата ми тръгна нагоре и се превърнах в една от най-ярките звезди в света на танца. Сега знам, че ще умра, защото тази болест не прощава. Тялото ми е в капан. Кръвта ми не циркулира. Отслабвам. Въпреки това, дори сега, танцът ми дава свободата да "бъда". Тук съм, тялото ми угасва, но танцувам с ума си. Летя отвъд думите и болката си. Танцувам отвътре с богатството от преживявания, които съм натрупал. Те ще ме следват навсякъде. Знам, че съм оползотворил възможността да съществувам по моя начин.

Научих, че когато сме уморени и е необходимо усилие, за да станем и да танцуваме, защото краката ни кървят, трябва да погледнем далеч отвъд това. Трябва да танцуваме не само за признание и успех, но и за да разберем танца в дълбочина. Ако не можем да усетим пълното и неповторимо удоволствие от движението, значи ни е убягнала дълбоката същност на живота. Смисълът е да се усъвършенстваш, а не да се появиш на сцената. Трябва да танцуваш цял живот. Не просто да бъдеш танцьор, а да живееш за танца. Тези, които не са успели да открият своята страст – за мен това е например удоволствието да вляза в залата със станки и огледала – и тези, които са се отказали, защото не са постигнали желаните резултати… всички те не са уловили в дълбини същността на живота. А тя е законът на любовта: обичаш, защото изпитваш такава потребност, а не за да получиш нещо в замяна. Ако желаете това, вие сте предопределени да живеете нещастно. Аз умирам. Но благодаря на Бог, че ми даде тяло, с което можах да танцувам, за да не пропилея нито миг от този прекрасен дар на живота.”